Младежката агресия като огледало на обществото

С оглед на събитията от последно време и във връзка с книгата „Агресия без междучасие“, която написах по темата, в тази статия на Neftelimov.com искам да направя дисекция на причинно-следствените връзки, които стоят зад младежката агресия. Ще разгледам същността на това, което се случва в обществото ни. Какви са реакциите и защо са такива? Какви са нагласите ни? Какво да очакваме и какво получаваме? И най–вече – дали това, което днес определяме като „проблем с децата“, всъщност не е проблем на цялото общество, който просто най–ясно виждаме през поведението на младите.

Тъй като е причинно-следствена връзка, ще трябва да започна с някакво начало. Мисля, че най-подходящо би било това да е атомизацията на обществото.

Атомизация на обществото

Дали не забравихме, че ние, хората, сме социални същества? Че заради нашето хилядолетно взаимодействие сме оцелели и сме стигнали дотук? Защото атомизацията, за която ще говоря, ни показва точно това. Забравили сме!

Как дигитализацията променя човешките връзки?

Атомизъм на обществото говори за разпад на взаимоотношенията между хората, за превръщането ни в отделни единици, които все по-малко се нуждаят един от друг в ежедневието си. Спираме да си говорим, замествайки тези разговори с онлайн чатове. Не се събираме физически, правим си онлайн срещи или работим сами от вкъщи. Можем да пазаруваме, да работим, да се забавляваме, да общуваме и дори да създаваме интимни отношения, без реално да се налага да бъдем физически близо до друг човек.

Отдавна не вярваме в институциите, в голяма степен с право. Вярваме обаче в своята самодостатъчност. Мислим си, че имайки телефон в ръка, светът е в краката ни и може и да е така. Но кой си дава сметка за последствията, за менталното ни състояние и за това как постепенно се променят отношенията ни с останалите хора?

Не можеш да изтриеш хилядолетно наслагване с десетина години дигитализация. Просто мозъкът ни не е готов за това. Ние сме изградили обществото си върху взаимодействието, върху принадлежността, върху семейството, върху групата, върху нуждата да бъдем приети от останалите. Сега се опитваме да заменим всичко това с един екран, който ни дава илюзията, че сме свързани с всички.

По-интересното е, че не ни трябват други хора с тяхното мнение, но търсим одобрението им онлайн, събираме лайкове и се възхищаваме на положителните коментари за нас. Обяснението е просто и то отново се крие назад във времето. Ние сме много чувствителни, когато става дума за чуждата оценка на поведението ни. Търсим я, искаме я и когато не я получим, получаваме фрустрация. Когато я получим онлайн, получаваме едно приятно усещане за значимост.

Само че това усещане е илюзорно и фалшиво. Получили сме двадесет лайка, няколко положителни коментара и за момент си мислим, че сме значими. След това затваряме телефона и отново оставаме сами със себе си. Затова на следващия ден отново публикуваме, отново търсим реакция, отново чакаме някой да ни каже, че сме интересни, красиви, умни или значими.

И така постепенно заменяме реалната социална връзка с нейна дигитална имитация.

Когато моралните граници отслабват

Лека-полека моралът също започва да губи част от значението си.

 Моралът не се създава самостоятелно, той се създава в група.

Когато си част от семейство, общност, приятелска среда или друга социална група, поведението ти има последствия. Хората те оценяват, одобряват или осъждат. Има очаквания към теб. Има граници.

Когато групата се разпада, започва да се разпада и усещането, че поведението ни има значение за останалите.

А когато вече не те интересува какво мислят другите, какво остава да те спре?

Когато социалният контрол отслабне

Невидимите механизми на социалния контрол

И когато говоря за социален контрол, нямам предвид само полицията, съда или наказанието. Имам предвид онова ежедневно влияние, което хората оказват един върху друг. Това са родителят, който казва на детето си „не се дръж така“. Учителят, който поставя граница. Приятелят, който ти казва, че прекаляваш. Съседът, който те познава и знае какво правиш. Колегата, чието мнение има значение за теб.

Тези неща изглеждат малки, но всъщност регулират огромна част от поведението ни.

Когато живееш в общност, знаеш, че поведението ти ще бъде видяно и оценено. Имаш репутация. Имаш отношения, които можеш да загубиш. Има хора, пред които не искаш да се изложиш.

Когато обаче започнем да се превръщаме в отделни атоми, това започва да изчезва. Не ме интересува какво мислиш. Не ме интересува какво мисли съседът. Не ме интересува какво мисли учителят. Не ме интересува какво мисли обществото. Аз си имам моето мнение и ще правя каквото си искам.

И точно тук вече се появява следващата част от веригата.

Девиантното поведение и младежката агресия

Това е поведение, което противоречи на общоприетите норми. Дали са писани закони или неписани правила, девиантното поведение се отклонява от тях. Не всяко девиантно поведение е престъпление и не всяко нарушение на социална норма е престъпление, но общото между тях е, че човекът преминава граница, която обществото е определило като приемлива.

Загубата на авторитети

Какъв пример мога да дам? Да вземем отношението на подрастващите към учителите.

Учителите отдавна не са авторитети за част от младите хора. Авторитетите им са в онлайн пространството и не малко от тях също имат девиантно поведение. Там човек може да стане популярен именно защото нарушава норми, провокира, унижава, обижда, показва сила или демонстрира, че не се страхува от никого.

Та, когато младият човек не изпитва уважение към учителя, започва да не се съобразява с него. След като не се съобразява, постепенно престава да го възприема като авторитет. След като авторитетът изчезне, изчезва и част от задръжката да преминеш следващата граница. Може да започнеш да го обиждаш, след това да го заплашваш, а в крайна сметка и да го удариш.

Същият пример важи и за родителите на тези младежи, както и за всеки друг човек, изпречил се на пътя им.

Девиантно поведение е и употребата на наркотици и алкохол при младежите, кражбите, насилието и редица други поведения, които нарушават приетите социални норми.

Как границата постепенно се измества?

Само че тук има нещо много важно. Девиантното поведение не се появява задължително защото човекът изведнъж е решил, че ще стане „лош“. Понякога то се появява, защото границата постепенно се измества.

Първо едно дете обижда друго. След това групата се смее. Следващия път обидата е по-сериозна. След това някой го блъска. После го удря.

Накрая няколко деца го пребиват и го снимат.

И когато това видео се появи в интернет, какво следва? Има ли наказани, има ли последствия? Проверете случаите от миналата година, те бяха доста. Наказанията са по-скоро смешни, отколкото реално въздействащи.

Тогава какво научава детето? Че е преминало границата?

Или че границата вече не съществува?

А от другата страна сме ние, възрастните

Тук няма как да избягаме от себе си.

Примерът, който дават възрастните

Ние сме възрастните, които постоянно обясняваме на децата как трябва да се държат, докато самите ние демонстрираме точно обратното.

Помним, че ние сме си най-важни, другите не ни интересуват. Ами защо тогава ни се пречкат на пътя? Защо пък да не започнем да ги мразим и ненавиждаме? Ще ги псуваме, разбира се, ако можем, и ако ни дойде възможност, ще ги набием. Какво ще ни направят?

Вижте какво се случва по пътищата. Някой те засича и веднага започва псуване, свирене, показване на средни пръсти, слизане от автомобила и заплахи. Някой се опитва да паркира и му обясняваме, че е идиот. Някой не е съгласен с нас и веднага го обявяваме за простак, дебил или нещо още по-цветисто.

След това се прибираме вкъщи и казваме на детето си: „Не трябва да се държиш агресивно“.

А то гледа.

Децата не учат морала само от това, което им говорим. Те го учат от това, което виждат.

Ако детето вижда, че агресията е нормален начин за решаване на проблеми, защо да очакваме то да изгради друго разбиране?

Когато младежката агресия започне да се превръща в норма

Тук според мен се намира най-опасната част от целия процес.

Когато обществото свикне с насилието

Едно девиантно поведение по дефиниция е отклонение от нормата. Но какво става, когато това отклонение започне да се повтаря постоянно? Какво става, когато всеки ден виждаш агресия, обиди, унижение, насилие, безнаказаност и демонстративно неспазване на правилата?

В един момент свикваш.

А когато свикнеш, вече не реагираш по същия начин.

Преди подобна агресия по пътищата не беше нормална. Днес много хора просто я приемат като част от ежедневието. Преди не беше нормално ученик да унижава учителя си пред целия клас. Днес подобно поведение може да се превърне във видео, което се гледа хиляди пъти. Преди не беше нормално група деца да пребие друго дете и да снима случката. Днес първата реакция понякога не е „Как е възможно?“, а „Ама какво е направило другото дете?“.

Това е много важна промяна.

Защото нормата не се пази само със закон. Нормата се пази и от реакцията на обществото. Когато обществото престане да реагира, границата започва да се мести.

Накрая идва аномията

Аномията според Дюркхайм и Мъртън

Още през 1897 година френският социолог Емил Дюркхайм разглежда състоянието, което нарича аномия – състояние, при което регулиращите обществото норми отслабват и вече не изпълняват достатъчно добре функцията си.

По-късно американският социолог Робърт К. Мъртън развива идеята и я свързва с напрежението между целите, които обществото поставя пред хората, и средствата, които им предоставя за тяхното постигане.

При Мъртън например едно общество може постоянно да ти казва, че трябва да бъдеш богат, успешен и значим, но в същото време да не ти предоставя еднакви легитимни възможности да постигнеш това. Тогава част от хората започват да търсят други средства. И когато средствата вече не са ограничени от общоприетите норми, започва проблемът.

Тук аз бих разширил въпроса малко повече.

Когато правилата губят силата си

Аномията не е просто моментът, в който някой нарушава правилата. Тя е моментът, в който самите правила започват да губят силата си. Когато вече не е ясно защо трябва да ги спазвам. Когато виждам, че другите не ги спазват и това не води до последствия. Когато започвам да приемам, че правилото е за наивниците, а за останалите има вратички.

Ако обществото постоянно ти казва, че трябва да бъдеш успешен, богат и значим, а ти виждаш, че най-бързият път понякога е през измама, агресия, манипулация или нарушение на правилата, тогава започваш да се питаш защо изобщо трябва да бъдеш честен.

И това вече е много по-голям проблем от конкретното девиантно поведение.

Това е проблем на нормативната система.

Получава се порочен кръг

И тук се връщаме към началото.

Атомизацията отслабва връзките между хората. Отслабването на връзките намалява усещането за принадлежност и отслабва социалния контрол. Когато социалният контрол отслабне, част от хората започват по-лесно да нарушават нормите. Когато нарушенията се повтарят достатъчно често, обществото постепенно започва да свиква с тях. Това, което вчера е било неприемливо, днес вече е „ами то така е при младите“. А утре може да стане нещо, което дори няма да ни направи впечатление.

И какво правим с младежката агресия?

Тук вече можем да се върнем към въпроса, с който започнах.

Защо младите са агресивни?

Не мисля, че има един отговор. Има семейство, има възпитание, има училище, има връстници, има социални мрежи, има достъп до агресивно съдържание, има липса на контрол, има личностни особености и още много фактори.

Но ми се струва грешка да гледаме само детето и да пропускаме средата. Защото детето не расте в лаборатория. То расте в нашето общество.

И ако обществото му показва, че човекът срещу него е конкурент, враг или досадник; че правилата са за другите; че институциите са нещо, което трябва да заобикаляш; че агресивният човек получава внимание; че унижението може да се превърне в забавление; че чуждото мнение няма значение, но твоето трябва да бъде чуто на всяка цена, тогава не можем да се изненадваме от резултата.

Едно общество не се крепи само на закони. Крепи се и на доверие, на принадлежност, на взаимно уважение, на чувство за отговорност към другия.

Ако това изчезне, законът остава единствената граница.

А никое общество не може да функционира нормално, ако единственото нещо, което спира хората да се нападат, крадат, унижават и насилват, е страхът от наказание.

Какво се случи с нас, възрастните, че вече толкова трудно изграждаме тази граница у тях?

Защото ако обществото продължи да се атомизира, ако всеки продължи да живее в своя малък свят, ако чуждото мнение стане досадна намеса, ако правилата станат нещо, което спазват само наивните, а агресията се превърне в нормален начин за общуване, тогава младежката агресия няма да бъде проблем само на няколко деца.

Проблемът ще бъде, че постепенно ще сме започнали да произвеждаме общество, в което агресията вече няма да изглежда като отклонение.

А когато отклонението престане да изглежда като отклонение, тогава вече имаме много по-сериозен проблем.

Тогава не трябва да питаме защо някои хора нарушават нормите.

Трябва да се питаме дали все още имаме общи норми, които всички приемаме за свои.

Ако тази статия е била полезна за теб? Сподели я, за да бъде полезна и за други: