Мисия 15 септември 2003: Първи учебен ден

Беше началото на септември 2003-та година. Всички душици на възраст 6-7 години тръпнат в очакване на първия учебен ден заедно със своите родители. Това е моментът от живота на едно дете, в който навлиза в света на големите. Така да се каже – израства личностно. Вече има своите задължения и отговорности. Вече ще трябва да търси одобрение за постъпките и свършената си работа не само от своите родители. Светът му става огромен, а то миниатюрна част от него, която трябва да си намери своето място. Мечтана, но и трудна крачка е прекрачването на прага на училището в така наречения Първи учебен ден.

Но всяко дете ли има първи учебен ден?! В онзи момент по-скоро бих отговорил с ,,Не‘‘.

Родил съм се през 1996-та година с двигателни увреждания. Не съм ходил нито на ясла, нито на детска градина. Едната ми баба от 5-годишна възраст ме тормозеше всеки ден с един единствен буквар от времето на баща ми. Вече го знаех наизуст, а картинката от приказката за Лисицата и Гарвана със сиренцето ми е останала дълбоко в съзнанието – може би, защото ми е била любима история. Може би и защото има много важна поука – че никога не трябва да си изтърваш възможностите, защото постоянно някой друг чака да ти ги вземе под носа.

Другата ми баба пък ми изрязваше букви и срички от вестниците и ме караше да ги произнасям и да ги свързвам в думи, а след това и в изречения. Общо взето и да не съм ходил на ясла и детска градина, пак не съм се отървал от ученето… Но това е друга тема, нека не се отплесвам от основната ни житейска линия.

Та, предвид че не съм ходил на ясла и детска градина (трети път, дами и господа), си мислех, че и училището ще бъде мираж за мен. Може би звучи странно, но си мислех, че училището е само за някои деца, богопомазаните да кажем. Затова и ми беше огромна мечта да ходя на училище, така както ни е мечта да имаме верни приятели, удовлетворяваща работа, голямо семейство с 3-4-5 деца, околосветско пътуване или, защо не, мечта да стъпим на Марс.

Седмицата преди дългоочаквания Първи учебен ден.

Майка ми бе отишла в Основно училище „Св. Климент Охридски”, град Павликени. Сигурно за да оправи нещо с детските помощи, или не знам точно. Влязла в кабинета на тогавашната директорка, Минка Ангелова. По случайност или не, там била и едната от предстоящите класни ръководители на първи клас, Анка Атанасова. По непотвърдена информация двете заключили майка ми в кабинета, докато не се съгласи да пусне сина си (тоест мен) първи клас.

Първоначално майка ми била твърдо против. После обмислила да ме пусне първи клас на следващата година, като съм щял да бъда с една година по-голям от всички съученици. Но Анка Атанасова настойчиво настоявала следващата седмица да бъда първи клас и тя да ми бъде класна, защото щяла да се справи с моята личност, предвид че и тя има син с церебрална парализа.

След дълги часове разговори с тях, майка ми се съгласила да го обсъди вкъщи.

Разбира се, аз когато чух това, веднага се съгласих. Но това не беше всичко. Трябваше да убедя всички вкъщи, че искам това и че ще се справя. Имаше дълги уговорки и споразумения с нашите… но няма да задълбавам в това, защото е строго секретно.

В крайна сметка си го изпросих и след седмица бях първи клас.

Първият учебен ден за мен дойде по-бързо от очакваното. От днес за утре. Нямах нито дрехи, нито тетрадки, нито химикали, нито несесери и нито раница, но вече бях ученик! Добре че дядо ми даде една зелено-черна чанта за документи, за да бъда с нея на първия учебен ден.

Дойде откриването на първата учебна година за мен. Празненството беше в двора на ОУ „Св. Климент Охридски”. То беше цветно, вълнуващо, музикално и изпълнено с много позитивни емоции и радост по лицата на всички. Но и леко плашещо, защото нямаш представа какво те очаква от тук нататък, а и за първи път бях виждал толкова много хора на едно място.

Отидохме в нашата класна стая.

Тя беше на първия етаж, първата стая вдясно. Моят чин беше първият вдясно до прозореца.

Поради незнайно какви причини майка ми трябваше да седи поне първи клас на чина с мен (друг е въпросът дали щеше да се побере и другите как щяха да виждат от нея). Да, ама не… Докато се настаня на чина си и докато се обърна, до мен вече беше седнала една госпожичка. Това бе съученичката ми Антония и така да се каже – изобщо нямаше намерение да стане от мястото си дълги години. Зад нас седнаха Любослава и Мирела. Те, трите много ми помагаха през години в училище и не само. Мога да кажа, че не малка част от това, което съм сега, е благодарение на тях и им Благодаря сърдечно!

Отново ще се върна на поуката от приказката за Лисицата и Гарвана със сиренцето…

За да изкажа едно Огромно благодаря на Анка Атанасова и на Минка Ангелова, че ме приеха с отворени ръце в своето училище и в своя клас! За възможностите, които ми дадоха, и за това, че аз не ги пропилях!

Това беше началото на моето личностно израстване и никога няма да забравя КЪДЕ, КОГА, КАК И С КОГО съм започнал, за да бъда това днес!

След Основното ми училище, учих в паралелка с усилено изучаване на биология и химия в Природо-математическа гимназия „Васил Друмев“, град Велико Търново. После завърших бакалавър ,,Биотехнологии‘‘ в Софийски университет и имам две магистратури по ,,Биобизнес и биопредприемачество‘‘ и ,,Бизнес администрация – Управление и предприемачество‘‘.

За край ще завърша с това – НИКОГА НЕ СИ ИЗТЪРВАЙ ПРЕДОСТАВЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, защото винаги ще има една Лисица, която само това ще чака!

Животът си е твой…

…не го давай на друг!

Ако тази статия е била полезна за теб? Сподели я, за да бъде полезна и за други: