Земята е люлка на човечеството, но не трябва вечно да се живее в нея. 1част

Здравейте, казвам се Херо и съм инвалид първа степен. Уча в Кеймбриджкия университет със специалности – Молекулярна биология и Нанотехнологии. Роден съм в едно малко градче, наречено Инекилав. Никой не подозираше, дори и аз, какво щеше да се случи с мен. Нещо, което не можете и да си го представите. Това промени живота ми коренно, направо го преобърна с краката нагоре. Ще ви разкажа за точно този момент в моя живот, в който от обикновен студент в Кеймбридж, станах предводител на цяла планета…

Това се случи един ден, когато аз и приятелите ми се разхождахме по улицата на Лондон. Денят беше много горещ и на другарите ми им се прииска сладолед. Той беше на отсрещния тротоар, а улицата бе много натоварена с коли и нямаше възможност да ме прекарат от другата страна. Затова ме оставиха в една уличка, докато отидат да си вземат сладолед.

По едно време докато ги чаках, зад себе си чух шум като от самолет и усетих хладина. Обърнах се и какво да видя… едно малко самолетче стоеше пред мен. Отпред имаше един отвор. От него се изстреля желязно топче право в крака ми и се заби в него. Докато го погледна се сгромолих на земята, като че ли бях ударен от мълния. След това не помня какво се е случило с мен.

Докато един ден не се събудих в една тъмна стая, без прозорци, само с една лампа отгоре, която светеше, а аз бях легнал на легло. След минути някой влезе и с мъжки глас попита:
– Здравейте Херо, как се чувствате след петдневния сън?
– Петдневен ли? Къде съм аз? Какво е това място? Кой си ти и от къде знаеш името ми? – уплашен от случващото се, започнах да го обсипвам с въпроси…
– Добре, добре, всичко ще Ви обясня, само се успокойте. – отговори той и продължи: Аз съм д-р Джемисон и ние сме под земята, в една от станциите на НАСА…
– В станция на НАСА ли? Да не съм в лудницата? – прекъснах го аз, учуден от думите му.
– Добре, ще започна отначало. От дълго време Ви наблюдаваме и смятаме, че сте най-добрият студент в областта си, и ще се справите със задачата ни. – почна да обяснява той.
– Задача ли? Абе Вие добре ли сте, я ме пуснете да си тръгна… – отговорих аз ядосано.
След това мъжът, който се представяше за доктор, извика някого от коридора. Той дойде, носейки със себе си някаква количка с много джаджи по нея…
– И какво сега… какво е това, коледна елха ли е? – засмях се.
– Не! Това е последен модел количка, направена специално за теб от най-добрите ни изобретатели тук… – отговори той и продължи: изработена от стомана, най-горният слой е от въглеродни нанотръби, за да е абсолютно непробиваема, дори от лазери. Също така има защитен слой от плазма, предпазващ от външната среда. Оборудвана е и с лазери за атака. Отделно е направена да левитира в безкислородна среда.
– Еха… И каква ми е задачата? – започна да ми харесва и чаках с нетърпение да чуя какво следва.
– Трябва да изберете още двама и ние ще Ви пратим на Марс, за да откриете живот, защото от години правим проучвания там и знаем, че има, но нямаме нужните доказателства. Затова сме избрали Вас, най-младия и добър в областта си. – отговори д-р Джемисон.
– Добре, но само при едно условие. – отговорих му аз и си почесах брадичката.
– Да го чуем… – отвърна той с лека усмивка.
– Аз докато търся живот на друга планета, Вие тук да намерите начин как да проходя и да стана като другите хора! – директно му казах аз.
– Хм! Ами значи имаме сделка, но само ако се върнеш с истински доказателства, само тогава и аз ще изпълня исканото от теб – усмихна се, все едно знаеше какво щях да кажа.

Зарадвах се аз и почнах да мисля кого да включа в тази трудна задача. След няколко минути отговорих:
– Бих искал да доведете Нютън от моя курс, който е най-добрият във физичните и математичните науки. Също така и Юно, по националност е японка и знае всички бойни изкуства от дядо си.
– Добре, ще ги доведем и тях тук. За около месец ще Ви поставим в различни ситуации и ще Ви научим на всичко, което ще Ви трябва за мисията. – отговори д-р Джемисон.
След по-малко от минута, когато каза тези думи, ме засърбя някъде отзад на врата и аз понечих да се почеша, когато ме удари силно ток. Попитах какво е това, а отговорът беше следният:
– Сложихме Ви микрочип в големия тилен отвор, между продълговатия и гръбначния мозък. Той ще свързва вашите мисли с уредите, които ще ви дадем, освен това Ви дава определени способности, които ще разберете в хода на вашата работа…

ПРОДЪЛЖЕНИЕ КЪМ ВТОРА ЧАСТ…

Ако тази статия е била полезна за теб, сподели я, за да бъде полезна и за приятелите и колегите ти:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Петър Нефтелимов

Уча Биотехнологии в СУ. Сферите ми на интерес са различни. Интересувам се от наука, образование, бизнес проекти, младежки инициативи и креативни начини да разширявам мирогледа си. Голямата ми страст са събитията, независимо на каква тематика са.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *