Поколението ,,Y“ за един класически Милениал

 Аз, Милениал.

На 35 г. съм и май съм класически Милениал.

По някаква слОчаеност така се и казвам – Милен.

Ще ви потопя в една история с начало, но без край.

Началото е спорно, а за краят не мисля – когато дойде.

Мнозина ще се припознаят, може да им стане мило, тъжно, може да се замислят, а може и да ни съжалят и обявят за страдалци и жертви на времето, в което съществуваме. Да, представителите на това поколение станахме свидетели на различни неща, които ни научиха как да оцелеем. Дали са хубави или не, е въпрос на гледна точка и конкретно изживяване, а не на изчитане на поредната класификация какви сме, без да знаем, защо сме такива.

Стига толкова увод, а да започвам, за да облека със смисъл твърдението, че сме нетърпеливи…

Кои сме НИЕ и в какво живяхме/живеем?

За всички хора Millennials е другото име на поколението ,,Y” – да, същото, което е след „Х“ и това преди „Z”. Спорно е кога с точност започва то, както и докога всъщност продължава, защото има различни национални фактори, културна и икономическа обусловеност, които забавят или ускоряват обстоятелствата да се формират общите признаци за него.

Различните интерпретации, които съм срещал са на Goldman Sachs – всички родени между 1980-2000 г., за CIPD границата е малко по-различна – 1979 г. до 1999 г., а според последни изследвания, цитирани в списание TIME, това са родените между 1981 г. до 1996 г. Не знам за теб, но аз хем съм объркан, хем съм сигурен, че съм си чист „ Милениал “, защото рождената ми година е във всеки един от цитираните диапазони.

милениал, Милен Великов

Като представител на това поколение на Милениал, бях част от динамичните процеси в България.

Някъде като безгласна буква, пряк наблюдател или като участник. Промените на всички фронтове бяха налице – за нашите родители бленувани, но нови и страшни, за нашите дядовци – неочаквани и пагубни, а за нас самите неразбираеми и странни тогава. Това поколение в България се нагледа на всичко – някой от нас имаме дори спомени за купонната система, режим на тока, Чернобил, манифестации, чавдарчета, панелки, москвичи, копане на царевица и разни други неща.

Всичко бе еднотипно.

Дрехи, обзавеждане, коли, начинът на живот. Част от нас бяхме в казармата, а други направиха всичко по силите на целия род, за да се скрият от нея. Слушахме хевиметъл, рап, диско музика, а по-пластичните играеха брейк. Оказахме се съвременници и на чалгата като явление – текстовете, музиката, артистите и декора.

Бяхме част от митинги, скачахме, скандирахме, разочаровахме се, защото слушахме родителите си, когато се караха за тоя или оня политик, или се биеха с комшиите… пак за същото. На тези митинги ходехме с тях, после тръгнахме сами – дори в това се оказа, че има негласна приемственост в разочарованията.

милениал

Нагледахме се на всякакви хора, личности и кумири.

По населените си места и по телевизията – ама всякакви. Едните ежедневно си ги гледахме по двете единствени национални телевизии, после по останалите 20 кабелни канала с национално покритие. Радвахме се на интервютата им в пресата, вярвахме на всяка дума, мнозина от тях следвахме, а други ги мразехме без да знаем защо. Четяхме вестници, когато имаше такива. За книги не оставаше време.

Ходехме всяко лято на море поне за 20 дни, но само с родителите, а едно лято видяхме огромни колони от хора, които заминаваха на изток – после разбрахме защо. Тогава, като деца това ни бе странно, сега също. Учихме се да караме на москвичи, лади и жигули, а когато видехме друга кола – ахвахме и гледахме колко вдига. Мнозина от нас, поколението на Милениал, се радваха на новите си стационарни телефони с шайба, цветен телевизор SONY и видео AKAI. Комшията вляво имаше същото, този вдясно – тоже.

Преоткрихме Интернет клубовете, електронната поща, опознахме компютрите и кабеларките.

Свалихме антените от покривите, а новите уредби с по 5/7/9 диска ехтяха навред. Така и не свикнахме да си купуваме дискове, защото пари за това не се даваха. Не бяхме чували, че има авторско право в страна, в която почти всичко е общо, държавно и безплатно.

Дисковете ги презаписвахме – бяхме царе в това. Фотоапаратите бяха черно-бели, после цветни, но с лимитирани „пози“, а накрая станаха с карти – ей така, за почти 20 г. Снимките от такива в рамки, станаха предимно на хартия в плик, а след това някъде забравени на компютрите ни.

милениал

Всичко смятахме, че е безплатно и ни принадлежи.

Училището, донякъде медицинските грижи и държавната работа, към която ни бутаха нашите родители. Слушахме MTV, летните ваканции бяхме на село, колихме прасета и агнета, ядяхме мекици със свинска мас, компоти и филии с лютеница и сирене. Пиехме домашен нектар, ядяхме домашни торти, домашни мезета – домашна храна, защото все имаше кой да гледа, пасе, дои.

Карахме колелета, къпехме се в реки и язовири, ходихме за риба, играехме всякакви игри – лице в лице, с допир, с емоция и смях от сърце. Имахме детство, защото имахме мечти след САЩ 94 и гола на Лечков. Имахме желание да пътуваме, да обикаляме, но да се върнем.

Имахме семейни ценности и традиции.

Всяко внуче носеше име на роднина, а имена като Изабел, Давид и Лоренцо бяха неясна екзотика от чуждите сапунки. В годините след 89-та доста неща се промениха и почти нищо не остана същото. Тази участ ни сполетя без да ни пита, без да сме убедени, че бяхме готови ние или нашите родители.

И настана борба да намерим своето място под слънцето, разкъсани от спомените на милото детство, агонията на родителите ни в новата им адаптация и всичко ново, което виждахме по цветния телевизор. Да, новото ни харесваше, но за него трябваше да се борим, а дали бяхме научени, или някак си отвикнахме преди да сме свикнали. Дали?

милениал

Пораснахме някак си бързичко, малко шоково и без да ни питат дали искаме.

За един Милениал пубертетът бе бурен, гарниран с пъпки, необуздан и в пълно несъгласие с живота около нас. Появиха се новите ТВ герои с техните усмихнати лица, неразбираеми думи и статус, който ни бе непознат. Но ни бяха симпатични, защото ги даваха по телевизора – нещо толкова далечно от нас. Повечето връстници заминаха на някъде в търсене на по-добър живот и блоковете/улиците опустяха.

Останаха само старите хора и неадаптивните ни родители – ултра патриархат с дежурната порция салата и три ракии преди лягане. Пропастта помежду ни стана огромна, а изнервените стари и млади нееднократно се хващаха за гушите – я за неспазен статус на едните към другите, я за някоя нива или подялба, я за това, че немалко представители на моето поколение не искат да работят… при живи родители (!)

Ние се преместихме в големите градове или започнахме да скитаме по света и работим.

Почти всички. Почти за без пари. Бяхме и си останахме неканените гости.

Бяхме и си останахме селяните с диалекта и бурканите в багажниците.

Бяхме и си останахме едни натрапници, които са дръзнали да наводнят големия град или чуждата държава с желанието си да се докажат.

Дърво без корен – това сме ние! Това съвпадна с времето на мутрите, лесните пари, адреналина от мерцедеси втора ръка, кухите дебели мускули, кухите квадратни глави и кухия им статус на успели хора. Всичко това ускори появата на различните наркотици и бурната ни младост се втурна да пробва, да се радва на свободата си и… да става зависима.

Много връстници умряха, защото свободията, към която се стремяха, предопредели края им. Други се пропиха с фалшив алкохол. Мутри в комбинация с чалга и дебели кореми бе антипод на родина за мнозина от нас и те изчезнаха – надалеч. Сега са там някъде с техните семейства и деца, които не говорят български.

Започнахме да работим, без да ни пука какво и къде, а плащането на осигуровки от работодателя бе екстра.

милениал

Някои влязоха да учат, други го завършиха, но останаха на същата „временна работа“ в ресторант, завод или строеж.

И образованието се изопачи – представителите на преподавателския състав в някои случаи бъркаха монитор с компютър. Изпити се купуваха. Дипломи се продаваха.

Част от нас се изучиха извън България и тези, които можеха да си го позволят, се различаваха. Те знаеха по-добре още един език, усмихваха се повече, четяха книги, бяха по-адаптивни, защото бяха свикнали да комуникират и да се борят, а ние си чакахме все от някого нещо.

Завиждахме им. Търсехме връзки да се реализираме, разчитахме на роднини, съседи, родители, съселяни и всякакви познати и непознати хора, които да ни бутнат по едно рамо и да станат нещата по-лесно. Никой не обича трудното от моето (а и не само) поколение. Бърз резултат с малко усилия.

Мнозина преоткриха студентските бригади, пътуваха, изкарваха доста пари.

Някои не се върнаха никога в България. Тези, които се върнаха бяха с различни дрехи, позамениха тук-там някоя българска дума, че чуждицата им изглеждала по-добре и работеха лятото някъде навън за по 3-4 месеца. Бяхме свидетели на всякакви политици, правителства и скандали, които ни отвратиха. Гледахме ги ежедневно по новинарските емисии, а вечерта им се „радвахме“ по кръчмите.

Думата „политик“ се превърна в символ на фалш, корупция и липса на ангажираност към общото благо. Видяхме доста правни спорове, мастити съдии и адвокати и манипулирани ключови дела, които бяха решени по другия начин, а това все повече ни разколеба кое е истинско и ценно и кое не. Защо ни бе закон, когато не се спазваше от никого? Да си бабаит и шмекер се превърна в основна кариерна пътека.

Оказахме се съвременници и на влизането ни в НАТО, приемането ни в Европейския съюз, отпадането на казармата, войната в Сърбия, чистото море в Гърция, сърдитата братска Македония, вечно различните правителства и коалиции, избори почти всяка година, купуване на гласове, купуване на хора… купуване на души. Ние, поколението на Милениал, се казахме свидетели на неща, от които ни бе страх или почитание… страхопочитание.

милениал

През последните 15 г. живеем в страх.

От бомби, кражба на данни, източване на карти, терор, самолетни катастрофи, камикадзета и всякакви локални и глобални шимпанзета, които ни убеждават в това, колко са честни и непокварени всъщност. За същите тези години бяхме свидетели на различни войни около нас и малко по-далеч от нас, на инвазии, на планове, на сваляне и качване на диктатори и религиозни шамани, които изопачиха вярванията и религията.

За тези години бяхме свидетели на това, че човешкият живот се плаща, а убийците никога не са виновни. За тези години намаляхме като нация, защото мнозина заминаха, мнозина си отидоха и малцина се родиха, за да съществуват.

И всичко това стана по-видимо, защото Facebook дойде.

С него и всичко, което искахме, и много от онова, което не искахме да видим. Животът ни в социалната мрежа се превърна в норма и задължение. Там е нашата трибуна, там е нашият източник на информация, там е нашият обем от емоции. Щом го има там, значи се е случило, а това, което се случва, е задължително да бъде публикувано …пак там.

Броят се likes, shares, следят се коментари от всякакви хора – видими и невидими, истински и… фалшиви. Колкото по-масова става информацията, толкова повече ни мързи да си я проверяваме, защото разчитаме това да го стори някой друг – както с почти всичко около нас.

Фалшът е задушил идентичността, а споделянето на такъв тип новини е само частичка от динамиката на процесите. В норма се превърнаха фалшивите мигли, фалшивите коси и цици, липсата на автентичност и реална красота. Появиха се паради с различни хора като поведение, излъчване и послания. Различно като опаковка, а всъщност кухо отвътре.

милениал

Представителите на моето поколение, на Милениал, са работещи бедни, защото мнозина от тях все още разчитат на заеми – някой все още ги връщат за своето образование, други за скъпите си коли, а трети си взеха различни жилища. В България несигурността ни е нещо, която отдавна нито ни плаши, нито ни тревожи, нито ни… дава надежди, но млъкни сърце!

Случиха се и доста хубави неща оттогава, че до днес…

Светът няма прегради за нас, поколението на Милениал, в буквален и дигитален смисъл. Имаме тонове с информация и можем да четем и учим навсякъде. Можем да избираме къде, с кого, кога да бъдем, какво да правим и защо да го правим. Имаме свободата да решаваме за себе си с кого да живеем, за кого да работим и с какво да се храним. Можем да четем, слушаме музика и да гледаме филм едновременно, защото телефоните ни вече нямат копчета, светлината се включва с пляскане на ръце, а телевизорът се включва с подсвирване.

В правото сме да изискваме да бъдем чути, когато говорим, а не пишем… Можем да подаряваме или припознаваме предмети и емоции, да се любуваме на животни, които да третираме като свои деца. Да бъдем хора, а не просто индивиди. Информацията е навсякъде, добрите примери също – въпрос на гледна точка към какво ще се фокусираме. Бихме могли да бъдем доста по-адаптивни, благодарение на това, в какво време сме живели и какво време се задава.

Можем да мислим и споделяме всичко публично.

Без да питаме или да се страхуваме от някого. Бихме могли да избираме половинките си, да се женим по сметка или по любов, да подписваме договор за това или не. Да лекуваме болести, зависимости, да се наслаждаваме на лудостта си. За нас свободата е ключова ценност и като такава сме особено чувствителни към цензура, лъжи и фалшиви индивиди. Свободни сме да бъдем такива, каквито се чувстваме, че сме!

милениал

Не знам дали описаното от мен ни доближава до същите характеристики на поколението в САЩ, това в Германия или в Китай…

Но е редно, когато говорим за поколения, то освен глобалните спецификации, да отчитаме и локалните събития, които са формирали техния мироглед. Освен това има немалко културни характеристики, исторически особености и пъстрота в българския народ и в частност моето любимо поколение.

Дали в България сме по-нарцистични от останалите си връстници също не знам, но със сигурност последните 6-8 г. по много неща си приличаме, а основната трибуна са социалните мрежи. Именно дигитализацията е едно от нещата, което стеснява границите на поколенията и размива тяхната уникалност.

милениал

Леко абстрактно, малко непълно, но в такъв период заживя и продължава да оцелява моето поколение на Милениал.

Време, в което вярваме на всички, и едновременно не вярваме на никого.

Време, в което думата „преход“ е толкова обширна във времето, колкото бе строежът на магистрала „Тракия“.

Време, в което имаме хиляди причини да се разделим, но почти нямаме такива да се обединим като хора и нация.

Време, в което всеки мисли за утре, но малцина за по-напред.

Време, в което мнозина от нас са родители, но ни е в пъти по-страх за децата си, отколкото за нас самите.

Време, в което надписът „Съединението прави силата“ на мястото, на което е, е възможно най-нелепото нещо като послание.

Време, в което законотворците са най-големите нарушители на закона.

Време на фалш, желание за бързи пари и вечно несбъднати очаквания.

Време на тръгвания по чужбина и време на идвания, защото там не е тук.

Това е част от времето на Милениал!

Независимо дали си от моето поколение на Милениал, или от друго, всеки си има професионални ценности. В тази връзка искам да ги разуча. Към днешна дата провеждам национално изследване, в което искам да измеря и съпоставя професионалните ценности сред различните поколения. За близо седмица участие са взели повече от 950 човека, като имам за цел финалната бройка да се доближи до 5000. Отнема не повече от 5 минути. Ще се радвам много и ти да се включиш: Към изследването ТУК.


Професионалист ли си?

Регистрирай се БЕЗПЛАТНО в Указател за професионалисти и достигни до повече потенциални клиенти!

Един проект на Neftelimov.com

Ако тази статия е била полезна за теб, сподели я, за да бъде полезна и за приятелите и колегите ти:
  • 138
  •  
  •  
  •  
  • 138
  •  
  •  
  •  

Милен Великов

Отдаден на HR от академична и от професионална гледна точка. Учил е в няколко университета досега и има различни квалификации в сферата на човешките ресурси. През 2015 г. печели приз „HR изгряваща звезда“ от Българската асоциация за управление на хора. През същата година е награден и с „Национален златен приз Човешки ресурси“ от сп. „Човешки ресурси“. От около година е вдъхновен да споделя своята професионална гледна точка в различни статии, като вярва, че бъдещето на HR-a е да възвърне фокуса към хората и техния човешки облик, таргетирането им като уникални личности и повишаването на тяхната ангажираност в професионален контекст.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Искаш нещо да ни кажеш?
 
Пиши ни.
 
Искаш нещо да ни кажеш?
+